Знам, живееха безгрижно в старата гора
седем палави козлета и една коза.
Тя бе майчица грижлива - ставаше в зори
с крехки клонки и с коприва всички да гости,
с крехки клонки и с коприва всички да гости.
Мамо, мила мамо, гледай само да сме сити.
Вълчо щом почука, ние тука ще сме скрити.
Ауу, от глад умирам, ауу, но тук намирам,
ауу, заключен дом - с хитрост и взлом ще вляза аз.
Но козлетата схванаха завчас,
скрит в хвалебствията сладки, вълчия му глас.
Вълчо с пет жълтъка цели гърлото проми
и заблея с кози трели: "Рожбо, отвори."
И заблея с кози трели: "Рожбо, отвори."
Мама, туй е мама, но тя няма лапи черни,
мамо белоснежна, топла, нежна ний сме бели
Ауу, от глад умирам, ауу, но тук намирам,
ауу, заключен дом - с хитрост и взлом ще вляза аз.
Хитрият вълчан се върна цял покрит с брашно,
с лапа бяла той обгърна крехкото стъкло...
Всеки знае що се случи - кой бе крив, кой прав -
вълчо кожата мени си, не и своя нрав,
вълчо кожата мени си, не и своя нрав.
